България

Дамско поетическо ателие „Веса Паспалеева“- Кюстендил

Много от тях имат свои книги, на други тепърва им предстои да ги издадат. Те имат различни професии- ученици, студенти, журналисти, учители, служители, но трепета на словото ги сближава и дава криле за поетично вдъхновение. те носят болката и радостта от нашия ден.

Благой Ранов – създател и кординатор

НАДЕЖДАТА
 
без вяра е обречена
сред тези облаци от равнодушие.
От корена
до върховете са въпросите,
но кой ли има време,
за да слуша?
Понякога
и
пътят си изгубва пътя,
а нетърпението ми
пак пред мене тича,
по-лесно
и удобно е да бъдеш нисък,
но дързостта си
сутрин най-напред обличам.
Какво,
че делникът ми е закотвен
щом
на дъга мирише ми небето,
а любовта е камъче –
търкаля се
в опосканите ни души
и свети…


ПРЕДИ ПРОЛЕТТА

Тишината още скърца
под стъпките на февруари,
но планината гледа отвисоко
как сянката му бавно се стопява.

Денят набъбва и слънцето разпуква
полека очевидното се свършва
и обезсмисля  желанието на тъгата за тъга.

Очите на снега се зеленеят.
     

В ДЕН КАТО СЪБОТА

                              с децата
                              се излежаваме
                              прегръщаме
                              боричкаме
                              целуваме
                              пием
                              какао и мляко
                              и после
                              хващаме
                              по парковете.
                              Те -
                              към градския,
                              аз -       
                              на траурния.


АПОТЕОЗ НА ЧУВСТВАТА
        
                       И
                       прекосили
               безброй
               минирани оазиси
               от думи, надежди и време
               изтръпнали
               и
               оцелели
               вървим по пътя
               и
               се държим за ръце…                         


НЕ БОЙ СЕ

                              ми казваше
                              татко,
                              когато
                              обелех коляно
                              от стълбата
                              готова
                              да пипна звездите,
                              когато
                              погалеше
                              на страха ми очите
                              и с тъмнината в благост
                              после заспивах.

                              Не бой се,
                              сега си повтарям
                              без татко,
                              когато
                              замръквам
                              във утрин без корен
                              и
                              осъмвам във вечер без път,
                              когато
                              лекувам
                              душата премазана
                              от ронливи приятелства,
                              и лавини от удари в гръб.
                              Татко,
                               /как искам да викна/
                              здраво място
                              по мен
                              не остана...

                              ...Не бой се,
                              / го чувам
                              в съня си /
                              На юнак и рана.

                                Светла Радкова


...................................................


Женственост

                          Сънувам
                          милващи ръце
                          и цяла се превръщам
                          в милващи ръце.
                          Бленувам топли устни
                          и в топли устни
                          се превръщам.

                          Жадувам доброта
                          като изгубено дете
                          и се превръщам
                          във сърце огромно…
                          Щом срещна някой,
                          който сам е
                          едно  изгубено
                          дете…




Провинция България

                    Тук времето не само че е спряло,
                    но няма никакви изгледи да тръгне…    
                    Бъдещото никой не го вижда,
                    освен може би  Кмета, но на него
                    кой да му вярва …
                    Все пак има читалища, които
                    възкресяват славното минало…
                    Във въздуха плуват подозрение, завист
                    и нещо, което няма име
                    Радост, която никога
                    не се случва…
                    Нещо, което започва
                    с буквата „К” –
                    Клетва, карма, корен…
                               
                                                
На ръба

                   Между лицето и опакото се родих
                   и  заживях  във  здрача,
                   от  двете  страни  на  светлината.

                    Безмилостно чупих огледалата,
                    които ми идваха на помощ
                    с готовите си образи…

                     А като прозрях времето –
                     как ме влачи във себе си,
                     си казах:

                     Трябва час по-скоро
                     да  доплувам до другия бряг,
                     макар да е пясъчен.
                   
                     Дълбоко да поема въздух
                     и да тръгна   -
                     непременно срещу течението.
.......................................

Ева Константин

МИНАЛОТО Е ПРИСЪСТВИЕ НА ВРЕМЕ

Идващото е животно, пасящо по пътя си
Човекът в тях е продължението им

Да влезем в лабиринта на живота, да се изгубим
Напред или назад, какво значение
Времето ни съхранява в паметта си
Създава и убива едновременно
Стои на едно място и е безкрайно дълбоко
В него ще останат нашите очни кладенци
Да се оглежда в тях, когато си спомня за нас
Когато ни отнася в светлината
Да изписва имената ни с въздушни знаци
И някой ден по тях да ни завърне
Макар че никога не сме си тръгвали


ОЩЕ ПО-НАТАТЪК Е МОРЕТО

Вятърът един и същ го гали           
Онзи вятър отдалече идващ
С мирис на треви вековни и на слънце
Преди да се роди светът
В самата гола твърд на тишината
Когато от окото на водата
Животът се издига до небето

Още по-нататък е морето
Изтрита е сълзата му от бреговете
Косите му са сресани на път и плуват
Повдигат дъното на светлината
Отгоре вятърът загатнат и ленив се носи
Почти е тихо и прозрачно
Разчупено е слънцето на хиляди парчета
Водата го повтаря нашироко
Още по-нататък е морето
По плажовете крясъците са високи
Напичат синьото небе до бяло
Вървят по думите, туптят в сърцата
Едно дете с коремче голо
С ръка в окото на морето голо
Рисува кръг от хора също голи
Водата ги загребва и отвлича
Още по-нататък е морето
КОГАТО МЕ ЗАТВОРИ КЕХЛИБАРЪТ
При капката роса на някой трън край пътя
До него птицата на моето сърце подскача
Измисля си мелодия за нова песен
От крак на крак и трънчетата голи се разтварят
Цветчетата изхвърлят зимните кафяви люспи

От сока коренът се вдига нависоко
Звучи кръвта на слънцето наоколо
Безкрайна широта в очите надалече
На най-високото до птицата и до цветовете
Живея като в сън, на сън живея също
Под пластовете светлина южнякът ме е разлудувал

Когато ме отвори кехлибарът
От капката роса във мен вървят потоци
Сълзата ми се спуска зряла и презряла
Откъсне ли я някой, прави белег на стъблото
Кърви от радост, че е пожелана
Да влезе във човешки дом на клонка
Да пуска цвят в прозореца на нечий поглед
Цветът в бодлите й да е щастлив завършек

СВЕТКАВИЦА ПРОНИЗВА ХОРИЗОНТА

Пропадат звездните дъна и се разстила
Прозрачната невинност на небето
Запалено е слънцето, изпуска жар от пара
Небесният простор по пътя му пулсира
Зазидани са хиляди лъчи преди да паднат

Затоплен нежен смях сруи като дантела
Пристига някой, който никога не тръгва
И тръгва някой, който не пристига
Обърнатият хоризонт, коктейл от думи
Завесата си спуска, времето разделя
Така е през прозораца и стаята е бяла

Навън сърцето на живота диша
Строежът на света не се поклаща
Стои на блясъка си твърдо като камък
Небрежно носи своето огромно тяло
Прилича на море втвърдена лава
Прилича на юмрук върху земята

КЪДЕ ОТИДОХА ЖИТАТА

Те бяха наша люлка
Изпъстряха живота ни със пеперуди
Крила на птици в тях летяха
Препускаха лета в петите им от прах и огън
Завързваха косите си в косите ни с осили
И всичката любов наоколо пулсираше от жега

Защо избягаха от нас житата
Не ги ли поихме с потта си топла
Не влизахме  ли в тях с копнеж и рани
Не жънехме ли класовете им с умората си тежка
Не пеехме ли хлебните им песни
Не носехме ли техния живот широк и необятен

Къде отидоха житата, кой ги храни
Дали детето в нас е още там
И люлката му движи светлината
Дали във класовете са останали зърната
Дали върви сред тях забързаният вятър
Да ги засява
Дали дъждът изпълва стъпките ни със вода
Да ги покълва
Дали от думите ни сърпове звънят
Да ги ожънват
Дали са пълни мелниците с тях


Антоанета Богоева
.....................................



ХАЙКУ

магнолии
рисувам ги от дни
и не могат да цъфнат

стъпки на четка
дълго търсих
вдъхновение

в ръцете на циганин
две ябълки
по-хубавата за коня

трътвам си от мама
сянката
не пуска ръката и

кутия със снимки
заедно
сватба и погребение

петровска круша
сянката и
по-сладка

врабча схватка
заваля
сливов цвят

крайпътни макове
проститутката
си плете венец

мартенски сняг
целувката ми
по-дълга

рибар
връща се
уловил само луната

животът
е лодка
все някога ще потъне

Коледа
аромат на печени ябълки
в косите на мама

нова година
бръчките покрай очите
с една повече

луната в чая
все същата
нова година

първи снежинки
чашата ми с чай
лакомо ги поглъща

Никулден
рибите в аквариума
спокойни

Детелина Тихолова

................


Виждал ли си как от тишината Ангели се раждат?
Носят на ръце зората в огнената ръж ... и във здрача се стопяват.
Виждал ли си как летят във синевата –с островърхи шапки, с бляскави лица.
Златни фигури кръжат и превръщат тишината във мечта.
Блясъци неясни мигом се стопяват, без следа в небето, даже няма пясъчна следа от вятър...
А във пустотата Ангели се раждат, затрептяват със криле прекрасни-Ангелски криле!...


На Малкият принц

Мисля за теб и днес
и утре,
и после,
и в края
идва началото,
за да мисля отново и пак
все за тебе,
и за твоите звездни очи...


Огледало

Тайно надничам
в отражението на твоето огледало.
Закопчавш копчетата на своята риза,
ръкавелите и златният пръстен блестят.
Пристягаш възела на вратовръзката си.
Жест на мъжество- така изящен!
Долавям твоя парфюм с изтънчени нотки.
Бoмбе...сакото ти,
Излъскан чепик;)
Твоите жестове, отсичащи времето-отмерени, уверени....
Обичам тайно да надничам в огледалото.
Там е твоят силует-изискан и важен
и мисля за твоите мъжки аксесоари....
Te те допринасят, пресъздават те, допълват те.
Сега си в синхрон със себе си.
Оглеждаш се...
Долавяш ме.
Щадиш с лека усмивка крадливия поглед на влюбено в тебе , малко момиче.
В огледален блясък отново искриш!!!
Тайно надничам- докосвам света ти, доизмислям те...
Любувам се!
Обичам твоите мъжки аксесоари
и стил...
Тайно надничам в отражението на твоето огледалото.
Там е твоят силует.


Любляна Начева

...............................


П О Е З И Я Т А

Вечно бързаш и нея пропускаш...
Не искаш ли да я откриеш
В листопадите на есента,
В  бистротата на  летните изгреви?
Оптимистична , всевластна
И в тоя демократичен век
Идва с чистота  ренесансова
и в образа на човек...
Тържествуваща ,непобедима,
като слънчева светлина
в стремежа си да те има ..
Защо я уби ?! Красота!!...

П И Я Н А  О Т Л Ю Б О В

С артерии до сърцето  завързвам си разума,
Играя на сляпа баба на пъпа на деня.
Безумно търся дух  в бутилка пъхнат  запокитен в море.
А слънцето с последният си лъч за перваз на небостъргач ме впримчи.
До кога ли ще вися?... Пияна от любов!...
Времето изяде и последната динена кора...
Този път, по какво ли ще сляза?...
Пияна от любов  треперя на високото.
А на земята в поточе пее преродил се духът.
Как ми се иска да сляза ...И да се изкъпя във виното...
Изтрезнях ли ?
Не ! Пияна съм от любов!!!
Затова в на ДЕНЯ НА ЛОЗАРЯ , И НА СВЕТИ ВАЛЕНТИН СЕ РОДИ  МОЯТ СИН .
ПИЯНА СЪМ ОТ ЛЮБОВ!!!

В К У С Ъ Т  Н А  В И Н О Т О

Вино, ти ли тая глътка , с която завладяваш света ?
Ти ли си тая глътка , с която ни възпламеняваш?
Ти ли си, аромата уханен , с който ни изкушаваш?..
И стилен и плътен , и сух и богат , с розе , шардоне – благодат.
Капина , кайсия или аромат в щоколад.
Отпиваха те векове – аристократи , парии и богове,
В необятния т ти свят , от бял, червен и розов цвят.
Вкус  изискан, пикантен , фокусиран ...
Бутилка в златисто –жълто от Бордо , или изискано мерло.
Стопляш ти душата , разтуптяваш и кръвта ,
Вкусът на виното е в чистотата и на истината в любовта. ..

Радосвета Златева


.................................


Зимен път

Безкрайна пустош. Нито земя, нито небе.. Нито е ден, нито нощ. Сив сумрак- мътилка. Тишината пищи в ушите, като песен на вятър подгонен по дървен гребен.
И себе си дори не виждам… Няма път, няма посока.  Вървя разнопосочен…
Изведнъж две червени очи се забиват  мен. Дяволът! Размахвам ръце. Бодливи пръсти ме дърпат, захапват дрехите ми. Падам. Разтварям очи над мен десетина червени очи зорко ме гледат. Лежа в прегръдките на шипков храст вече усмихнат.  
И отново вървя без посока, без компас,  залутан в кънтящото тихо. Луди пеперуди кръжат край очите ми, ловя ги с  език-  каква нежна, бяла сладост.
Изведнъж край мен изпъшкват плазове на луда шейна. Присядам стреснато, объркващо. От ноздрите на два коня- полудели змейове- дими вулканичен огън. Кочияш няма. „Самият дявол ще да е!”-   вие уплашеният ми глас и се стапя в неизбродимата пустота…  
Изведнъж небето се повдига. Виждам пътя: тополите край него - огромни  игли - забити от великан; селото отсреща, повито в бялата пелена на снега, като новородено. Усещам лютивия дим на дядовата лула.
Изведнъж
      Нощта ненадейно се гушна в пазвите на планината и   донесе  ухание на билки, а въздухът сладко  олекна с дъх на дива мента и мащерка.
      Уплашена птица отнейде излетя и с крясъка си насече призрачната тишина на хиляди малки парченца. Отнякъде се изсипаха звънове на хлопатари, но бърз кучи лай ги укроти. За миг всичко замря в покой.
     Месецът се провря през назъбената планина и огря смълчаните дървета, тъмните къщи. А кръста на църквата заблестя пронизващо.
    Реката, през деня тиха и кротка, сега изведнъж  заговори на бързеите и щастливо се шмугна под каменния мост, затаи дъх и после се втурна надолу  помамена от голямата вода.
    Изведнъж, тук-там блеснаха срамежливо лампи.
   От върбите край реката изскочи самодива в прозрачна наметка и се втурна към мен. Уплашено се смъкнах в ниската трева. Боже! Вече чувах стържещите й стъпките й, усещах как къпината  я спъва.
    Вятърът се подпъхна под мен като нежна женска длан и ме повдигна. Не вятърът- беше тя. Усетих топлината на тялото й прилепнало до мен и всичко затрептя. Имах чувството, че съм струна, която още малко и ще се пръсне. Треперех, всяка частица от тялото ми вибрираше до последния неврон.
      Изведнъж почувствах парещият й дъх и натрапчиви капчици неравновесие изби по устните ми. Долових нежния шепот на устните й в ушите ми и галещите длани, които обсипаха лицето ми с нежност. Нещо в мен се взриви...
    Забравих себе си.
   … Събуди ме звънлив глас на птича песен. Край мен плиснаха  стотици звънливи искрици.  По крехките стебълца на тревата блестяха изумрудени  сълзи, някои от тях падаха  по главата, по ръцете ми. Техният гъдел ме събуждаше. Приседнах, мъглата виновно се измъкваше надолу по реката, като бяла къделя, подгонена от вятъра. А реката   все още весело бълбукаше.
   Сън ли беше?
Кой
Сребърни тополи край реката. Стройна ненагледна редица. Кокетно се кипрят над бисерни води. Суетни жени. Вятър вее в косите им закъснели ноемврийски листа. Бъбрят, бъбрят – весел брътвеж. Кикот момински. Звън на зимни пчели.
Оттатък - снажни каваци. Във войнишки строй. Опънат лък. Бледнеят сурово челата им. Мълчат, очите пият кръшните стволове отсреща .
По средата- дървено мостче връзва двата бряга.
Кой ли ще мине пръв?

Благой Ранов

ПРИЯТЕЛИТЕ


***
Приятелите
нишки светлина
Враговете
провесени парчета плат
които вятърът издува
Корабът пътува



Есенен пейзаж

Говорихме
за мъжете и жените
Миришеше
на нещо
което
ни напомняше друго
Ти си ирландец
чакащ
телефонно обаждане
от Лондон
Аз си оставам
на Алеята с липите

***
Каква жена
Буйна вода за която прегради няма
Стадо коне
препускащо нанякъде
пороен дъжд
охладил страстта
Огнена
             измислена
                               и истинска
Каква жена
побрала мъката на света
в усмивката си
22.12.2001


Близнаци
 /На Калина/

Добра е
Искам да я пазя
от дъжда
Въздухът й озонира
моята душа
Със словесни пипала
изплитаме си ние
шала на нощта

Лоша е И зла
Вкаменява мойте
сетива
И после слънце
и отново топлина
В камъка я има вече
поредната пукнатина
19.04.2001


Шал

Подарявам ти небето и морето
Нищо че е зима
В сърцата лятото
разпалва огън
който по Коледа
ще мине през комина
за да покаже пътя
И до година до амина
приятели вечно ще има
25.12.2001

Приятели

Покрити сме със сняг
като парчета кекс
с пудра захар
По криволичещата сребърна пътека
се движат думите ни
Имаме билети за най-красивата страна
Наши са всички морета
Бряг сме си ние сами
Кръвна група

Моите пръсти
правят пътеки в косите ти
Погледът е продължение на въпросите
Усмивката начало на желание
Мълчанието знак на обещание
Колко е просто
Ние сме една кръв
Всички изпитания
ще бъдат наши достояния
само  да решим
25.12.2001

***
Болката
виси във въздуха
готова да те сграбчи
Не се противи
тя иска само
да живеете заедно
***
Душата гола
тича на пръсти
да не скърцат дъските
Пръстите чертаят дъги по стените
Тъгата тлее като жарава
и чака Вятъра
да я разпали
или угаси

***
Завърза ми мартеничка.
Усмихнат ме погледна.
Разменихме си.......душа.
Моята ходи след теб
като куче.
Твоята е часовник
на моята ръка.
Просто ей така
на шега.
Горките ни тела.

Кръговрат

Повтаря се
повтаря се всичко в този свят
Животът е един безкраен кръговрат.
Любов, тъга и радост в земния ни път,
но вече с други лица.


***
Изпращам те
със сладко от кайсии,
светещи като малки слънца
и фотоапарат.
Срещите продължават,
но вече с други лица.

Мирослава Дончева

НИЕ ТРИМАТА

Чадърът се смее над нас.
Разлива се дъжд като скоч върху устните.
На кой му пука,
че гримът се размазва из тия улици пусти.
Хей, сродни на мене!
Искам да чувствам.
Не – още съм млада.
Не мога сега…
И вие не можете.
С обувки в ръка
кръвта ни във вените
безпаметно тича.
Махнете чадъра!
Едно момче с две момичета.
Само колко сме мокри.
Колко сме живи.
Дори Животът тази нощ ни завижда,
че умеем да бъдем щастливи.
Ние, тримата…


ЖЕНИТЕ В МЕН

Толкова много жени дишат в мене.
Има една недоживяла кралица.
Циганка, дето дома все си сменя.
Друга жена, по-свободна от птица.
Още една - италианка ревнива,
дето крещи, после готви спагети.
Прави любов. И пак е щастлива.
Друга, която познава звън на монети.
Дреме у мене жената - палач.
Тя е раздала в друг живот правосъдие
срещу невярата в нейната обич.
После обаче и нея осъждат.
Ах, ако знаех коя да ти дам!...
Знам ли коя носи моето име.
Може би дето обича до край.
Ако ме срещнеш сега - прегърни ме!
Силно задръж в мен тая жена.
Тя ще ти бъде най-вярна - до края!
Нямам вина, просто много живях.
Няколко века и в ада, и в рая.
Сега пиша стихове.
Вярвам в душите.
Всяко чувство отново го сричам.
В тоя живот едно на теб пожелах:
Нека всички жени в мен те обичат.



ПЛОЩАД

Възрастта ми е просто такава.
Да ти казвам болезнени истини.
Да съм остра, когато съм права.
Да руша и до дъно да чистя.
Всеки фалш е без място до стола ми.
Не подавам ръка на лисиците.
И не вярвам, когато ме милват
хора вместо с длан, с ръкавици...
Не се срамувам да се събличам.
Да признавам на глас, че обичам.
Това нещо "живот" се живее.
Вече няма какво да го сричам.
Само смелите могат да искат
да ги има в моето време.
Ти за къде си събираш вещи,
и пари, и коли, и проблеми?
За къде...Само колко си смешен!
А душицата... как си затворил.
Като пиеш кафе със двукраки
да не мислиш, че си човек сред хората.
Нямам право така да те съдя.
Но ще ти кажа: до мен не се спирай!
Като те гледам такъв влюбен в себе си
направо ми се умира!...


Биляна Попова